Побърква ме онази с роклята тъмносинята,
плътно прилепнала по страстното тяло.
Ще отида при нея тази сутрин с две чаши кафе,
ще й оставя аромат на мъжки парфюм в стаята,
за да ме мисли греховно цял ден.
Побърква ме онази с роклята тъмносинята,
с коси огненочервени мами ръцете ми,
ще я хвана за ръка и ще се разходим по плажа,
за да чуя как пясъка стене от екстаз под краката й.
Побърква ме…очите си не мога да откъсна,
че всеки неин жест запалва огън в мен…
Но тя не знае – утре сутринта ще се събуди във леглото ми,
изпълнила ми всяко свое обещание за страст.
Свети Валентин – ден на целувки,
шоколад и плюшени сърца.
Ден, който пак ни разделя.
Помниш ли,
когато поисках
1 % от мислите ти.
а ти попита
искам ли всичките 100.
Защо да искам нещо,
което само тя може да има?
Знае ли тя,
че всеки път,
когато споменаваш името й,
част от мен умира…
Че всеки път,
когато си мислиш за нея,
някъде аз плача сама…
Че всеки път,
когато тя целува друг,
аз се проклиням,
че не мога да съм
толкова
добра.
Защо не си признаеш,
че ревнуваш?
Побъркваш се при мисълта,
че друг докосва тялото ми,
че го превръща в магистрала
и по него преминават
тръпки от възбуда…
Представял ли си си ме
как в него сгушена заспивам,
мъркаща от удоволствие,
стоплена от ласките му,
докато ти в леглото си студено
не можеш да заспиш
до два след полунощ…
Ревнуваш ме до болка.
Не можеш да се примириш,
че моят поглед търси чужди очи,
че в сърцето ми
всички места са запазени
и е спряла продажбата на билети.
И няма втора дата
за представлението „Моят живот“.
Така че избирай.
Или си правостоящ и ревнуващ,
или излизаш на сцената
и си главно действащо лице.
Други свободни места няма.
Събирай сЪлзите ми,
те са мънички бисери морски.
Клепачите ми бледи
като мидена черупка се отварят
и се търкулват
скъпоценните сълзи
по бузите ми нежни.
И както бисерът се ражда
от зрънце пясък,
ти само с липсата си
причиняваш поредната сълза.
Отглеждаш бисери, разбирам.
Събирай ги,
богат ще станеш
от моята тъга.
Дразни ме фактът, че си някъде там,
че съществуваш, но далеч от мен.
Полудявам от мисълта,
че си затворен в една стая,
без светлина, без любов…
без мен!
Побърква ме
нуждата ми да съм до теб.
Обсебваш съзнанието ми
всяка свободна секунда.
Преследваш ме
в сънищата ми-
нежен, грижовен,
целуваш.. докосваш…
Изгарят ме спомените..
Ако не бяха те,
нямаше да знам,
че теб те има някъде там,
че съществуваш,
но далеч от мен!
Искам да те виждам
всеки ден.
Да разговарям с теб,
да ме разсмиваш…
Искам всеки ден
да ме разочароваш,
ден след ден,
да те намразя,
да те проклиням,
да плача за теб…
Да те сънувам
в най-страшните си кошмари,
сутрин да се заричам да те забравя,
вечер пак твоето тяло топло да търся.
Всеки ден да те виждам,
да ти се наситя
и тихо да си замина…
Искам да ти кажа „Не ме търси“,
но не мога да го изрека.
Отдавна се чудя защо
имам нужда от теб.
И как системното незадоволяване
на тая нужда я увеличава.
Опитвам се да го кажа…
но думите така и не се отронват
от пресъхналите устни.
Същите устни, които те целуваха,
устните, които те обсипваха с отдавна жадуваната нежност…
Устни, които трепереха при всяка твоя сълза,
която си мислеше, че не виждам…
И колкото и да искам да ти кажа „Не ме търси“,
просто не мога.
Вплела съм се в теб… и ти във мен.
Като бръшляна по онази стара къща,
която ти показах вчера.
Като ключа от старата квартира,
който от години не изхвърлям.
Като плитките,
които баба ми сплиташе като малка.
Вплели сме се…
а вървим всеки по своя път!
От три дни те сънувам.
Да не би да обмисляш завръщане?
Да не си разбил ония двери заключени
и катинарите им да лежат на дъното морско?
Да не би да си спечелил малко смелост
от някой забравен лотариен билет?
От три дни те сънувам.
Протягаш жадни пръсти към душата ми.
Убежище ли търсиш… както преди…
Да не би да имаш рани за целуване?
Да не би да обмисляш завръщане?
Искаш ли да ме провериш дали съм още твоя,
дали още потрепервам при всяко докосване,
дали още можеш да ме палиш с поглед…
Или ти липсва вкуса на сълзите ми…
…
Ако си решил да се върнеш при мен,
не ме питай дали отново си „Добре дошъл“…
не знам какво ще отговоря!!!
Някой ден ще ме питаш защо
постоянно се връщаш при мен.
А аз ще ти кажа:
„В твойта душа
аз посях семенце малко
и го нарекох Любов.
Явно добре си се грижил за него.“
Някой ден ще ме питаш защо
само в мойто легло ти намираш страстта.
А аз ще ти кажа:
„В нощ пълнолунна
омагьосах твоето тяло
и затова при мене винаги се връща.“
Някой ден ще ме питаш защо
сърцето ти забива в ритъм луд,
когато си със мен…
И ще ти кажа аз:
„Слънце мое,
щастливо е сърцето ти,
защото моето му подарих!“
Знам как искаш
да дойде нощта.
Ще се скриеш
в леглото
студено
и ще чакаш
самичък
съня.
Защото там в него съм аз.
Tази нощ ще вечеряш набързо,
новините ще пропуснеш дори,
телефона изключваш
и лягаш в тъй ранен час.
Знам, че чакаш
съня си…
и мен.
И аз идвам,
с пелерина във бяло.
До болка красива
и нежна до лудост,
влизам в твоя сън,
аз – твойта бяла мечта.
Затвори уморени очи,
аз съм твоя
поне във съня ти.
Наяве от мен те е страх.
